Силвия се облече и замислена за случилото се, което я бе накарало да преосмисли живота си, обърна гръб на Марио. Той току що й бе разкрил истината, че повече не може да бъде с нея. Чувствата й бяха накърнени толкова много от това признание, че тя се почувства използвана от дълго време. Любовта която изпитваше към него беше безгранична, той бе мил и всеотдаен, но донякъде саможив. Може би се бе уплашил от желанието й да се венчаят, нещо което не го блазнеше. Един страх от неизвестното, от веригите които несъмнено щяха да легнат на плещите му. Едно бреме, грижа за друг и най вече отговорността за всичко което ще се случи. Но той си бе такъв, своенравен обичащ живота във всичките му нюанси и най-вече свободата. Свечеряваше се, полумрак закри гледката към морето. Тя стана и запали нервно цигара, сякаш се самоуспокояваше с никотиновия дим. Стаята се изпълни с мълчание от което може би нямаше изход, ако не бе телефонния звън който ги стресна. Тя вдигна мобилния с неохота, сякаш искаше да каже не искам да разговарям с никого, оставете ме сама със себе си. Беше стар познайник от ученическите години, тези с дълбоки спомени в съзнанието. Остана озадачена как е успял да я открие след толкова години, още повече на телефон който малцина знаеха. Но явно съдбата бе решила друго в усърдието си да ощастливи две души изпаднали в безизходица. Силвия смоталеви нещо набързо за утрешния ден, без да усеща парещия поглед на Марио. Той въпреки всичко я обичаше и ревността понякога надделяваше здравия разум. Без да обели нито дума повече, тя изгаси нервно цигарата в пепелника и напусна хотелската стая. Прибра се у дома, където беше нейното царство. Обзета от размишления не можа да заспи дълго. Луната бе наедряла, сякаш бе бременна и в компания със зведите създаваха впечатление на един необятен простор. Тя ги гледа дълго в стремежа си да зърне истината, но все пак умората надделя и прегърнала одеялото си като някой любовник, заспа без да си свали дори дрехите. На сутринта слънцето закачливо си играеше с косата й, една дълга черна с цвят на абаносово дърво. Блясъка и придаваше една жизненост и неповторимост. Бе млада, едва на 25 и тепърва й предстоеше да се сблъска с реалноста на живота. Сутрешното кафе бе с аромат който те грабва и отнася в далечни страни с екзотични дървета и сякаш ти си един изследовател в тази еферия от цветове, багри и ухания. Разбира се то вървеше с цигара и в мига в който тя запали, всички усещания изчезнаха. Разстла се един слой дим който постепенно запълни цялата кухня, която като че ли бе свикнала с това. В службата нямаше нищо ново, денят до обяд протече в рамките на нормалното. Но точно преди да излезе за обяд телефонът й извъня. Беше Станимир, момчето от снощи с което ги свързваха много спомени. Но той замина да учи в друга държава и явно приключил с това, сега бе решил да поднови контактите си. Бяха по скоро приятели отколкото интимни партньори. Той я харесваше още от ученическите си години, но така и не й бе споделил за това. Вече възмажал и улегнал, доколкото е възможно за неговите 25 години, той гореше от желание за интимност с нея повече от всякога. Защото там в далечната държава, сам без приятели мислите му летяха все насам, където беше тя и където бе прекарал цялото си детство. Това му даваше сили и надежда. Разговорът не бе дълъг и тя се съгласи на среща в отсрещното кафене. Станимир я очакваше облечен в прекрасен костюм сякаш току що излизащ от модно ревю, с бляскави ръкавели и весела папионка в ретро стил. Тя приближи масата с бавни стъпки гледайки цялото това предизвикателство и си помисли дали всичко това се случва на нея или е просто хубав сън. Развълнувана изпусна портмонето си, стискайки го в лявата ръка почти стигнала масата. Той стана, наведе се, взе го с усмивка и преди да й го подаде я обсипа с поглед в който се четеше едно голямо желание. Тя смутена от цялото представление изпадна в шок и само медният му глас успя да я извади от това състояние. Той бе галантен, начетен младеж претърпял катарзиса на раздяла с родина, приятели и отчужден от всичко това бе проумял същността си. Разговорът бе приятен, в атмосфера на смях и закачки припомняйки си младостта и детството. Тя попиваше всяка негова дума спряла погледа си в усмивката му. За нея той сякаш бе спасение и очарована от това което се случва думите й се изплъзваха. Остана почти няма, забравила за цигарите, попадна в едно царство от приказките. Там някъде, където се случваха чудеса и всичко бе възможно и реално. Но както всичко хубаво и това запомнящо се събитие свърши бързо. Силвия бе на работа и не можеше да си позволи лукса да закъснява, особено сега когато заместваше управителя. Тя стана лениво, сякаш нещо я задържаше и с мъка не искаше да се откъсне от преживяното събитие. Мислите й се лутаха в малката глава и я караха да се препъва в разноцветния килим постлан грижливо от персонала на локала. Срещата щеше да промени изцяло живота й, такъв какъвто беше досега. За първи път тя виждаше смисъл да върви напред, без сълзи, без тревоги, с желание за нещо ново. Сърцето и се разкъсваше. От една страна любовта към Марио, от друга тръпката която я пробождаше от срещата в кафенето със Станимир. Зараждащата се нова любов донякъде можеше да измести старата, която бе сякаш закърняла и болката от нея се превръщаше в кошмар. Но въпреки това тя бе свикнала с нея дотолкова, че вече се беше примирила с действителността и се бе оставила сякаш на течението да я носи по бурните вълни на живота. Разговорът трябваше да продължи в една друга по романтична атмосфера, на свещи и тиха музика в недотам луксозен ресторант. Това бе началото на нова връзка за нея, една стара ученическа любов неизживяна и така чиста, както небето когато няма облаци по него. Следобедът премина тягостно, прибирайки се у дома Силвия не знаеше какво да прави. За първи път се почувства в безизходица, в състояние на безтегловност. Почувствува една празнота, гледаше в една точка и не можеше да събере мислите си. Срещата я обезпокой, но я окуражи. Нощта беше така дълга и тягостна, сякаш не бе желана и сънят щеше да заличи всичко от деня без остатък. Не спа добре, въртейки се в пухените завивки тя сякаш бе там с него. Луната същата като предната вечер се блещеше на среща й сякаш бременна, опънала своя корем и само воят на бездомните кучета огласяше иначе тихата и свята нощ. Вълшебството на сънищата я пренесе на едно чудно място. Беше на зелена поляна с много цветя облечена в дълга бална рокля, една от онези с които пепеляшка не би се свенила на отиде на бал в двореца. Уханието на цялото това множество от прекрасни неща в чистата природа я накара да се усмихне. В далечината се задаваше конник и вниманието й бе приковано точно в тази посока. Приближавайки тя видя мъжа на мечтите си, яхнал изящен бял кон с черна грива, облечен в искрящи дрехи с лампази от двете страни. Косите му издаваха една увереност, дълги и прекрасни сякаш сътворени от незнаен майстор който бе вложил цялото си творчество. И точно когато стана наистина интересно и вълнуващо нещо я събуди. Утрото я посрещна с главоболие. Косата и бе разпиляна и чорлава. Сънливата и физиономия издаваше един упрек и нежелание за почти нищо. Усети нещо топло между краката си и се затича към банята. Беше й дошъл месечния цикъл, неочаквано по рано. Може би поради факта, че желанието й се беше изострило, накара организма й донякъде да се нагоди към станалите промени и да забърза своя ритъм. Утрото бе прохладно, с лек бриз идващ от морето в желание да погали нежно голото й тяло застанало срещу изгрева на терасата. Морето бе спокойно и само чайките, които игриво кръжаха над риболовния кораб, издаваха неговото завръщане от нощният успешен риболов. Дали сърцето би понесло раздвоението на което бе подложено, дали би могла просто с помахване на ръка да отхвърли едната и да остави само тази която ще я направи щастлива. Не можеше да избере, не бе подготвена за такава ситуация. Времето щеше да бъде нейн съдник и то като че ли сега бе нейния враг и тягостно дълбаеше рана в гърдите й. Единствено цигарата даваше донякъде успокоение, затова жадно запали една и вдишвайки дълбоко от аромата й се отпусна безжизнено на чистата тераса. Така прекара известно време задълбочавайки в жизнения кръговрат, след което се посъвзе стана и облече най хубавото си бельо с риск да го нацапа. Сутрешния тоалет отнемаше част от времето през което нормален човек би прочел цяла книга, но женската суета граничи с търпимостта.
ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕ
 | към стиховете |
